„Обичахме го всички, защото Борис беше много сърдечен, нежен, то­пъл човек, сантиментален до сълзи, но прекалено свит, прекалено скро­мен, с болезнена склонност към самокритика. Той нямаше амбиция да бъде солист. Напротив, изпадаше в смут само при една такава мисъл." През 1940 г. хор „Гусла" има концерт в зала „България", а Борис Христов ще излезе за първи път като солист с руската песен „ Ех, ти степь широкая!". Ще излезе, ами смелост? В сърцето му тя се е пре­върнала в плашлива птичка, която отлита веднага щом се види лице с лице с „любимото чудовище", наречено публика. Изпаднал в истин­ска паника, солистът не е в състояние да направи ни крачка. И дру­гарите му просто го изтласкват напред. Дали публиката е разбрала колко скъпо са заплатени бурните ръкопляскания, които възнагражда­ват прекрасно изпълненото соло ? Салонът се тресе от овации, а Борис Христов, разтреперан и блед, стои смутен и с наведена глава. Професор Асен Димитров, диригентът на хора, не само потвърждава този факт, но прибавя и свои спомени. Пак концерт и пак това тер­заещо душата соло. И, разбира се, жертвата е пак Борис Христов. Ко­гато идва редът на солото, двама гуслари буквално измъкват напред солиста, който просто не е на себе си. За щастие инстинктът на певец е така мощен у този роден артист, че той преодолява всяко смущение, щом изпее първите тонове. А след това - прекрасно изпълнение, въз­наградено с буря от ръкопляскания, които така малко ласкаят солиста, вечна жертва на своето смущение и колебливост.

„Гусла" направи всичко - казва проф. Ас. Димитров, за да му издей­ствува стипендия за Рим, а той още се колебаеше пеене ли да учи, или да специализира право."

На това проф. Ас. Димитров противопоставя своята настойчивост: „Ти трябва да учиш само пеене, защото имаш такива данни, с които ще отлетиш много високо. Ти не си от тези, които остават на средно ниво, ти ще гониш върховете."

Достигнал най-високите върхове, Борис Христов не е забравил кой пръв го е насочил към тях - в кабинета на проф. Ас. Димитров стои портрет със собственоръчен надпис: „На моя скъп приятел и ръково­дител в първите ми стъпки по пътя на художествената музика." На хор „Гусла" пък Борис Христов иска да се отплати, като застане пак в редиците й, но вече като по-смел солист. Това е неговата най-съкро­вена мечта и затова бялата гусларска риза се пази като светиня. „Искам да запиша много български народни песни с нашия хор „Гу­сла". Към този хор и диригента му Ас. Димитров аз имам дълг - те ме научиха да обичам песента. Все още не съм слушал по-добър мъжки хор и смятам, че той трябва да остави изкуството си на бъдещето." Усилията на гусларите най-сетне се увенчават с успех, за който до­принася и Ангел поп Константинов - диригент на хора при черквата „Александър Невски". В началото на 1942 г. Борис Христов заминава за Рим. Към средствата, които му отпускат родителите, е прибавена и държавна стипендия. Джили, де Лука и Пертиле го насочват към Ри-кардо Страчари, прочут баритон и музикален педагог. Със своя учител обаче Христов е принуден да поспори: ученикът се чувствува бас, а не баритон и наистина е прав. Учителят отстъпва и на спора се слага край. На съвместната работа пък слагат край военните събития през 1943 г. На 18. V. 1942 г. Борис Христов заминава за Италия, през сеп­тември 1943 г. пътува обратно за София, а маестро Страчари пита къде е изчезнал неговият ученик. Когато узнава от един българин, че е заминал за България, казва гневно: „Този човек трябва да бъде дока­ран под стража. Той крие огромни заложби и няма право да проиграва една световна кариера. Борис Христов принадлежи на света." Признание на големия талант бе направила още преди това случайна италианска публика. В Рим една вечер късно Борис Христов попада в квартирата на свой приятел българин. Любезният домакин изтичва до насрещния локал да купи нещо за вечеря. Останал сам, гостът не може да преодолее носталгията, застава на прозореца и запява някаква стара гусларска песен. Под прозореца бързо се събира тълпа люби­тели, а нощната тишина се изпълва с ръкопляскания и викове „браво, брависимо!". Що за идея - концерт така късно, и то в дома на една свирепа хазайка! Приятелят на Борис Христов, който пристига в момента на най-бурните овации, пристъпва смутен прага в очакване на подходяща сцена. За негова голяма почуда обаче хазайката го посреща сияеща - тя е твърде много поласкана, че домът й е дал гостоприем­ство на такъв талантлив певец.

Завърнал се в София, Борис Христов се сблъсква пак с неизтощимия оптимизъм на своите приятели от „Гусла". Сега те намират, че той може да бъде изправен пред микрофона на Радио София. „Още преди да замине, Борис се проявяваше като човек с изключи­телен глас, твърдеше проф. Ас. Димитров. Той обичаше да слуша често грамофонни плочи и изпълняваше арии по изумителен начин. Имаше естествено поставен глас, върху който не беше нужно много да се работи. Една година беше достатъчна за Борис, за да излезе пред света."

Радиоконцертът му през 1943 г. (след неговото връщане от Рим) на­пълно потвърждава това. А също думите на Виторио Гуи, виден ита­лиански диригент. Като гост на своя син в Рим през 1954 г. Кирил Хри­стов се счита задължен да благодари на Гуи, който е направил много за представянето на Борис Христов пред италианската публика. „Не е вярно, не съм направил нищо за вашия син, прекъсва дириген­тът благодарствената тирада, той си дойде певец от България. Аз само имах щастието пръв да го чуя и да обърна внимание на другите върху особените качества на неговия глас."

В 1943 г. Борис Христов обаче съвсем не е убеден, че е завършен певец. Но да се върне в Рим в онова смътно време, нима е възможно ? Тогава - към Виена. На 1. XI. 1943 г. той е пак пътник, макар и със съмнение в душата и със сълзи на очи. Все пак се старае да оползотвори престояването си в Австрия, като започва да изучава Вагнерови и Моцартови опери. Няма ли тогава да е по-добре да се прехвърли в Залцбург - града на Моцарт? Така ще бъде по-близо и до Италия. Политическата обстановка обаче е така неблагоприятна, че и в Залц­бург Борис Христов не намира атмосфера за спокойна академична ра­бота. И още една малка подробност - той остава без всякакви сред­ства за препитание. На пеенето се слага кръст. В края на 1944 г. го виждаме във Фелдкирх (Форалберг), твърде близо до швейцарската граница. Юридическото образование на бъдещия Борис Годунов се обо­гатява с известни познания по градинарство. „Сега уча градинарство", пише в писмо до родителите си, като'прилага снимка, изобразяваща изпусталял млад мъж, без съмнение - той.

В 19-44 г. България е вече във война с Германия. В Австрия Алексан­дър Цанков образува военен корпус от българи, които да се бият на страната на Германия. Борис Христов отказва категорично да влезе в корпуса. Поради това той е изпратен на принудителна работа в ня­каква зеленчукова градина във Фелдкирх.

Зеленчуковата градина във Фелдкирх в същност е пленнически лагер - тук работят принудително русначета (най-възрастното от тези почти деца е на 16 години), отвлечени от завоюваните съветски области. Една тежка действителност е оставила дълбоки следи в съзнанието на Б. Христов: „Аз видях достатъчно ужаси в този лагер, които ме на­караха да се отвратя от-националсоциалистите."

Животът му в лагера е постоянно в опасност - за всичко, което не е в ред, обвиняват него, единствения образован човек там. Мисълта за бягство го е примамвала често, но все пак благоразумието надделява, а и грижата за гласа вече го спохожда: „Реката Рейн, която отделяше лагера от швейцарската граница, лесно щях да преплавам. Но нямаше ли да ме уловят? А ако се простудя, какво би станало с гласа ми?" Събитията през май 1945 г. заварват Борис Христов като работник във Фелдкирх. След капитулацията на немските войски пред него се разкриват други възможности. Френските окупационни власти проявя­ват жива симпатия към изкуството му и му уреждат концерт. Борис Христов желае да пее в полза на Международния червен кръст. Кон­цертът носи само печалби - и за касата на Червения кръст, защото сборът е пълен, и за публиката, която отнася със себе си спомена за незабравими -мигове. Младият певец пък печели един много ценен по­дарък за човек, прекарал толкова време в нищета - всичко необхо­димо, за да се облече от главата до петите. Пакетът е поднесен от специална комисия, която посещава певеца в квартирата му. При това го молят да изнесе още един концерт - вече в своя полза. Щастието започва да му се усмихва - комендантът на окупираната област пита:

„Какво бих могъл да направя за вас?" „Искам да се върна в Рим при моя стар учител." На другия ден една военна кола лети към италианската граница. Бо­рис Христов се разделя с благодетеля си и благодари за услугата, която ще буди винаги тягостното съзнание, че е останала невъзнагра-дена. „Съжалявам много, че не помня името на този човек, заявява Христов пред френски журналисти, и не ще мога никога да му се отплатя. Години след войната аз положих всички усилия да го открия - търсих го чрез Министерството на войната във Франция, чрез полицията, къде ли не - напразно. А всичко бих дал, за да намеря този човек. Той беше моят спасител."

В Рим маестро Страчари съвсем не е подготвен за изненадата, която денят му носи. Той просто не може да повярва на очите си, че пред него стои този, когото всички смятат за мъртъв. Но щом работите приемат такъв щастлив край, нека се пристъпи веднага към занимание. Като отплата обаче ученикът може да му предложи само своето без­мерно усърдие и празните си джобове.

„Ти ще ми се отплатиш по-късно, казва маестрото, а сега нека не гу­бим време и да почнем веднага."

По-късно на Борис Христов се 'удава печалната възможност да се от­плати на своя любим учител: Христов е между малцината, които са следвали ковчега на изоставения артист и на чиито средства е погре­бан някога прославеният Рикардо Страчари.

Друг благороден римлянин дава безплатен подслон на своя някогашен квартирант: „От тебе ще стане велик човек", казва старият хазаин и отваря вратите на своя дом за един чужденец, попаднал във „вечния град" без пукната пара.

„През онези дни след войната на мене беше много трудно да се зани­мавам. Дойдох в Рим без стотинка. От Ватикана ми отпуснаха карта като на бедняк, която ми даваше право на паничка чорба веднъж дневно. Преди да си легна, аз се напивах добре с вода, за да напълня празния си стомах. Страхувах се, че тази диета ще съсипе гласа ми." Паничка чорба по папска милост един път дневно и вода, колкото сто­махът побира, не е примамлива диета, но е донякъде стимул за работа или no-скоро доказателство, че воля и талант са взаимно допълващи се величини. И когато те са в такова съотношение, каквото е у Борис Христов, изходът е винаги щастлив.