„Обичахме го всички, защото Борис беше много сърдечен, нежен, топъл човек, сантиментален до сълзи, но прекалено свит, прекалено скромен, с болезнена склонност към самокритика. Той нямаше амбиция да бъде солист. Напротив, изпадаше в смут само при една такава мисъл." През 1940 г. хор „Гусла" има концерт в зала „България", а Борис Христов ще излезе за първи път като солист с руската песен „ Ех, ти степь широкая!". Ще излезе, ами смелост? В сърцето му тя се е превърнала в плашлива птичка, която отлита веднага щом се види лице с лице с „любимото чудовище", наречено публика. Изпаднал в истинска паника, солистът не е в състояние да направи ни крачка. И другарите му просто го изтласкват напред. Дали публиката е разбрала колко скъпо са заплатени бурните ръкопляскания, които възнаграждават прекрасно изпълненото соло ? Салонът се тресе от овации, а Борис Христов, разтреперан и блед, стои смутен и с наведена глава. Професор Асен Димитров, диригентът на хора, не само потвърждава този факт, но прибавя и свои спомени. Пак концерт и пак това терзаещо душата соло. И, разбира се, жертвата е пак Борис Христов. Когато идва редът на солото, двама гуслари буквално измъкват напред солиста, който просто не е на себе си. За щастие инстинктът на певец е така мощен у този роден артист, че той преодолява всяко смущение, щом изпее първите тонове. А след това - прекрасно изпълнение, възнаградено с буря от ръкопляскания, които така малко ласкаят солиста, вечна жертва на своето смущение и колебливост.
„Гусла" направи всичко - казва проф. Ас. Димитров, за да му издействува стипендия за Рим, а той още се колебаеше пеене ли да учи, или да специализира право."
На това проф. Ас. Димитров противопоставя своята настойчивост: „Ти трябва да учиш само пеене, защото имаш такива данни, с които ще отлетиш много високо. Ти не си от тези, които остават на средно ниво, ти ще гониш върховете."
Достигнал най-високите върхове, Борис Христов не е забравил кой пръв го е насочил към тях - в кабинета на проф. Ас. Димитров стои портрет със собственоръчен надпис: „На моя скъп приятел и ръководител в първите ми стъпки по пътя на художествената музика." На хор „Гусла" пък Борис Христов иска да се отплати, като застане пак в редиците й, но вече като по-смел солист. Това е неговата най-съкровена мечта и затова бялата гусларска риза се пази като светиня. „Искам да запиша много български народни песни с нашия хор „Гусла". Към този хор и диригента му Ас. Димитров аз имам дълг - те ме научиха да обичам песента. Все още не съм слушал по-добър мъжки хор и смятам, че той трябва да остави изкуството си на бъдещето." Усилията на гусларите най-сетне се увенчават с успех, за който допринася и Ангел поп Константинов - диригент на хора при черквата „Александър Невски". В началото на 1942 г. Борис Христов заминава за Рим. Към средствата, които му отпускат родителите, е прибавена и държавна стипендия. Джили, де Лука и Пертиле го насочват към Ри-кардо Страчари, прочут баритон и музикален педагог. Със своя учител обаче Христов е принуден да поспори: ученикът се чувствува бас, а не баритон и наистина е прав. Учителят отстъпва и на спора се слага край. На съвместната работа пък слагат край военните събития през 1943 г. На 18. V. 1942 г. Борис Христов заминава за Италия, през септември 1943 г. пътува обратно за София, а маестро Страчари пита къде е изчезнал неговият ученик. Когато узнава от един българин, че е заминал за България, казва гневно: „Този човек трябва да бъде докаран под стража. Той крие огромни заложби и няма право да проиграва една световна кариера. Борис Христов принадлежи на света." Признание на големия талант бе направила още преди това случайна италианска публика. В Рим една вечер късно Борис Христов попада в квартирата на свой приятел българин. Любезният домакин изтичва до насрещния локал да купи нещо за вечеря. Останал сам, гостът не може да преодолее носталгията, застава на прозореца и запява някаква стара гусларска песен. Под прозореца бързо се събира тълпа любители, а нощната тишина се изпълва с ръкопляскания и викове „браво, брависимо!". Що за идея - концерт така късно, и то в дома на една свирепа хазайка! Приятелят на Борис Христов, който пристига в момента на най-бурните овации, пристъпва смутен прага в очакване на подходяща сцена. За негова голяма почуда обаче хазайката го посреща сияеща - тя е твърде много поласкана, че домът й е дал гостоприемство на такъв талантлив певец.
Завърнал се в София, Борис Христов се сблъсква пак с неизтощимия оптимизъм на своите приятели от „Гусла". Сега те намират, че той може да бъде изправен пред микрофона на Радио София. „Още преди да замине, Борис се проявяваше като човек с изключителен глас, твърдеше проф. Ас. Димитров. Той обичаше да слуша често грамофонни плочи и изпълняваше арии по изумителен начин. Имаше естествено поставен глас, върху който не беше нужно много да се работи. Една година беше достатъчна за Борис, за да излезе пред света."
Радиоконцертът му през 1943 г. (след неговото връщане от Рим) напълно потвърждава това. А също думите на Виторио Гуи, виден италиански диригент. Като гост на своя син в Рим през 1954 г. Кирил Христов се счита задължен да благодари на Гуи, който е направил много за представянето на Борис Христов пред италианската публика. „Не е вярно, не съм направил нищо за вашия син, прекъсва диригентът благодарствената тирада, той си дойде певец от България. Аз само имах щастието пръв да го чуя и да обърна внимание на другите върху особените качества на неговия глас."
В 1943 г. Борис Христов обаче съвсем не е убеден, че е завършен певец. Но да се върне в Рим в онова смътно време, нима е възможно ? Тогава - към Виена. На 1. XI. 1943 г. той е пак пътник, макар и със съмнение в душата и със сълзи на очи. Все пак се старае да оползотвори престояването си в Австрия, като започва да изучава Вагнерови и Моцартови опери. Няма ли тогава да е по-добре да се прехвърли в Залцбург - града на Моцарт? Така ще бъде по-близо и до Италия. Политическата обстановка обаче е така неблагоприятна, че и в Залцбург Борис Христов не намира атмосфера за спокойна академична работа. И още една малка подробност - той остава без всякакви средства за препитание. На пеенето се слага кръст. В края на 1944 г. го виждаме във Фелдкирх (Форалберг), твърде близо до швейцарската граница. Юридическото образование на бъдещия Борис Годунов се обогатява с известни познания по градинарство. „Сега уча градинарство", пише в писмо до родителите си, като'прилага снимка, изобразяваща изпусталял млад мъж, без съмнение - той.
В 19-44 г. България е вече във война с Германия. В Австрия Александър Цанков образува военен корпус от българи, които да се бият на страната на Германия. Борис Христов отказва категорично да влезе в корпуса. Поради това той е изпратен на принудителна работа в някаква зеленчукова градина във Фелдкирх.
Зеленчуковата градина във Фелдкирх в същност е пленнически лагер - тук работят принудително русначета (най-възрастното от тези почти деца е на 16 години), отвлечени от завоюваните съветски области. Една тежка действителност е оставила дълбоки следи в съзнанието на Б. Христов: „Аз видях достатъчно ужаси в този лагер, които ме накараха да се отвратя от-националсоциалистите."
Животът му в лагера е постоянно в опасност - за всичко, което не е в ред, обвиняват него, единствения образован човек там. Мисълта за бягство го е примамвала често, но все пак благоразумието надделява, а и грижата за гласа вече го спохожда: „Реката Рейн, която отделяше лагера от швейцарската граница, лесно щях да преплавам. Но нямаше ли да ме уловят? А ако се простудя, какво би станало с гласа ми?" Събитията през май 1945 г. заварват Борис Христов като работник във Фелдкирх. След капитулацията на немските войски пред него се разкриват други възможности. Френските окупационни власти проявяват жива симпатия към изкуството му и му уреждат концерт. Борис Христов желае да пее в полза на Международния червен кръст. Концертът носи само печалби - и за касата на Червения кръст, защото сборът е пълен, и за публиката, която отнася със себе си спомена за незабравими -мигове. Младият певец пък печели един много ценен подарък за човек, прекарал толкова време в нищета - всичко необходимо, за да се облече от главата до петите. Пакетът е поднесен от специална комисия, която посещава певеца в квартирата му. При това го молят да изнесе още един концерт - вече в своя полза. Щастието започва да му се усмихва - комендантът на окупираната област пита:
„Какво бих могъл да направя за вас?" „Искам да се върна в Рим при моя стар учител." На другия ден една военна кола лети към италианската граница. Борис Христов се разделя с благодетеля си и благодари за услугата, която ще буди винаги тягостното съзнание, че е останала невъзнагра-дена. „Съжалявам много, че не помня името на този човек, заявява Христов пред френски журналисти, и не ще мога никога да му се отплатя. Години след войната аз положих всички усилия да го открия - търсих го чрез Министерството на войната във Франция, чрез полицията, къде ли не - напразно. А всичко бих дал, за да намеря този човек. Той беше моят спасител."
В Рим маестро Страчари съвсем не е подготвен за изненадата, която денят му носи. Той просто не може да повярва на очите си, че пред него стои този, когото всички смятат за мъртъв. Но щом работите приемат такъв щастлив край, нека се пристъпи веднага към занимание. Като отплата обаче ученикът може да му предложи само своето безмерно усърдие и празните си джобове.
„Ти ще ми се отплатиш по-късно, казва маестрото, а сега нека не губим време и да почнем веднага."
По-късно на Борис Христов се 'удава печалната възможност да се отплати на своя любим учител: Христов е между малцината, които са следвали ковчега на изоставения артист и на чиито средства е погребан някога прославеният Рикардо Страчари.
Друг благороден римлянин дава безплатен подслон на своя някогашен квартирант: „От тебе ще стане велик човек", казва старият хазаин и отваря вратите на своя дом за един чужденец, попаднал във „вечния град" без пукната пара.
„През онези дни след войната на мене беше много трудно да се занимавам. Дойдох в Рим без стотинка. От Ватикана ми отпуснаха карта като на бедняк, която ми даваше право на паничка чорба веднъж дневно. Преди да си легна, аз се напивах добре с вода, за да напълня празния си стомах. Страхувах се, че тази диета ще съсипе гласа ми." Паничка чорба по папска милост един път дневно и вода, колкото стомахът побира, не е примамлива диета, но е донякъде стимул за работа или no-скоро доказателство, че воля и талант са взаимно допълващи се величини. И когато те са в такова съотношение, каквото е у Борис Христов, изходът е винаги щастлив.